Книга 3: Синовете на хаоса: Глава 22: Гилгамеш

"В началото бе Урук, първия град на хората. Черен като нощта, по-оскубан от птиче гнездо, неговите огромни стени вдъхновяваха уважение или страх.

В сърцето на града беше Дома на Небето. Основателят на този град, в много древни времена, построи с ръцете си стените от колосални камъни. Върху Дома на Небето, той постави златен гръмоотвод, който привличаше огъня на Ищар." Това е пролога на първия роман, писан някога. Перлата на шумерската митология е намерен в асирийските плочки. Това е епоса за първият цар на хората, в момент, когато те живеят с боговете. Ето неговата история, написана от собствената му ръка.

"Този, който назовавате Гилгамеш, това съм аз, поклонник на всички пътища в страната и другаде. Аз съм този, на който са известни скритите истини и тайните на живота и смъртта, особено на смъртта. Познах Инана в леглото на свещения брак; убих демони и говорих на боговете, аз самият съм две трети бог, само една трета човек. От много ранна възраст имах ръстта и силата на гигант. Мога да предизвикам всеки да се бие с мен, аз винаги печеля..

Така аз станах цар на първият град на хората. Моята гордост е безгранична, силата ми е свръхчовешка и волята ми е неотменима. Уморени от моята тирания, хората отидоха при боговете, за да се оплачат. Енки каза: "Когато създахох Гилгамеш, създадох съвършен човек, завършен, на който всички богове искаха да направят подарък, Шамаш, богът на слънцето, му даде красота, а Адад, богът на бурята, му даде кураж. Наму, майка ми, му даде победа: Гилгамеш не може да бъде победен ".

Хората се отчаяха, когато Енки добави: "Мога да видя само един начин да се избегне насилието му. Ще направя втори Гилгамеш, който да го предизвика на дуел"  Това е, което той направил. Той смесил гените, взимайки оттук, добавяйки там, за да получи превъзходното ДНК. И създал Енкиду, дивия гигант, които живеел гол в гората, покрит с косми от главата до петите, по-силен от сто бивола, по-свиреп от десет лъва, по-брутален от бурята. И хората, треперещи от страх, проклели тяхната гибел. Тогава те дойдоха да се жалват пред мен.

Аз бях непобедимия Гилгамеш, ще се справя бързо с него, дори и ако той е по-голям от планините. Скочих върху него и се борихме "без никога да бягаме, никога не се изморявахме, удряйки меч в меч скачахме в рововете." След дни и нощи на бой, дори ако съм роден победител, не можех да го победя. Казах му: "Докато не остане нищо в нашите ръце, ние ще се борим като лъвове и пантери. Не би ли било по-добре, ако станем братя?"

И го направихме. Заедно, ние постигнахме безброй победи, неограничени подвизи. Но никога не беше достатъчно за моя вкус.
Един ден му казах: "Нека да отървем Земята на гигантския Хумбаба. Той е жесток и зъл, боговете и хората ще ни благословят." Енкиду въздъхна. Той знаеше какъв инат бях. "Хумбаба пази свещената кедрова гора. Енки, господаря му, го създаде безупречен, въоръжен със Седемте ужаси - лъчите, които горят плътта и усукват костите.

Когато той реве, е като порой в средата на буря. Дишането му е пламенно, зъбите му са самата смърт. Ако елен се движи в далечината, Хумбаба го чува. Той ще ни убие, когато пристъпим в подножието на гората." Но аз не исках да слушам. Битката беше ужасна, но двамата заедно го победихме, ожесточения Хумбаба падна в прахта. Аз отсякох кедрите на Енки и направих за Урук най-красивата порта, за която един град някога е мечтал, с широчина и височина, никога не виждани преди.

Енкиду бдеше над мен като брат. Когато си взех жена, той се страхуваше, че ще страдам и беше прав. Един тъжен ден той се разболя и въпреки всички грижи на магьосниците, единственият ми приятел умря. Не можех да се примиря с неговото отсъствие и започнах да мисля за смъртта, толкова много, че това ужасно изображение никога не ме напусна. Реших да тръгна в търсене на безсмъртието на боговете, защото смъртта ме ужасяваше. Не ми пукаше от всички изпитвания, които ме чакаха по пътя ми.

Победата е моята съдба, но смъртта щеше да бъде също. Непобедимия Гилгамеш, рано или късно, щеше да се преклони пред нея; тази мисъл ме караше да увеличавам темпото. Накрая, достигнах Машу, където тунел водеше до мястото на боговете. Широка река, мощен несломим поток, застана пред мен. Някой спеше в сянката на смокиново дърво. Човек или Бог, щеше да знае как се преминава през тази жива вода? Аз седнах да изчакам да се събуди. Той спа два дни, на третия се събуди.

Преди да успея да кажа и дума, той каза: "Чаках те, Гилгамеш, син на бог. Дължа ти истината. Никой човек не може да пресече тази река, отвъд нея започва "междинната Земя", където боговете пият амброзия, която дава младост, и нектар за дълъг живот. Ти си човек, Гилгамеш, твоята съдба е да умреш, това искаха боговете, когато направиха хората." Сетих се за тъжния край на Енкиду, и казах: "Но ти, син на човек, кажи ми как да стана бог"

Слънцето заляза за четвърти път, когато той заговори. "Моето име е Антрахаз, но боговете ме наричат Унтапищим. В миналото боговете решиха, с потоп да изтребет човешката раса, но Енки дойде да ме предупреди да построя ковчег и да взема в него растения, животни и хора. Направих както ми заповяда той, и ковчега спаси всички ни, и Енки ми даде правото да вкуся от нектара за дълъг живот. по този начин аз се превърнах в Бог и ти можеш да станеш такъв, като свържеш вода от земята с огън от небето."

Доволен от знанието за тайната на боговете, се върнах в Урук, където беше построена къщата на Небето, снабдена с гръмоотвод и много тръби от глина и метал, където аз пуснах вода под светкавиците и пих от нея. Така че се радвах на много дълъг живот, безкрайни сили и спокойствие. Но боговете, както и хората, рано или късно, трябва да умрат. Това е законът на живота. Когато дойде времето ми, с доброта, аз спрях да пия пречистена вода и се подготвих за последното си пътуване.